Споделени текстове

[вдъхновител]

http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=106& ... 98&Level=1

ПАЗИТЕЛЯТ НА ПОРТАТА

Днес ще ви разкажа за себе си. Аз съм Пазителят на Портата към Отвъдното. Като такъв си спомням учудващо малко неща. Помня братята и сестрите си и мама, с които преживяхме много радостни мигове. Но не всеки от моята раса е Пазител. Това не е титла и не се предава по наследство. Такъв се раждаш и това е. Мама беше много доволна, че неин син е Един от Избраните. Веднъж срещнах представител на расата на Двуногите Великани. Всепризнато е, че те не могат да говорят, но този издаваше интересни звуци, които нямаха нищо общо със заплахата. Разбрах, че мога да му се доверя. Бях още малък, а чувствах в себе си Енергията на Воина. Време е, си казах, да поема моя дял от Битката между доброто и злото. Тръгнах с Двуногия, без да се притеснявам за семейството си. Мама щеше да ме разбере. Тайно се надявах да скитаме по света, за да го опозная целия. За жалост никога не става така както искаме. Великанът ме отведе в общо взето правоъгълна кутия, разделена на секции. Огледах я критично и открих три Порти в нея. Щях да се прочуя! В Легендите на моята раса никога не е имало сведения за някой, който е опазил толкова отвора към Нищото. Тогава ме чакаше първото разочарование в моя живот. Казах високо и ясно, че според мен секциите са разпределени нефункционално и ще трябва да се пренаредят. Двуногият не ми обърна никакво внимание. Повторих. Нищо. Понеже стигах само до коляното му, ядосано го хванах и потретих казаното. За моя най-голяма изненада вместо отговор получих полукълбо, пълно с Живородна течност. Прозрях. Не само не можеха да говорят. Не можеха и да чуват, или чуваха, но не разбираха. Едва сега проумях защо мама ми казваше, че животът на Воина Пазител е обречен на самота. Щях да преживея целия си живот в битки с Демоните на злото, а нямаше от кого да получа похвала. Разбира се, оставаха съществата от моята раса, които щяха да се отнасят с мен както подобава. Два-три дни прекарах в непрекъснати битки, докато Демоните схванат, че тук има Хранител на Световната Хармония. Получих и доста рани на енергийно ниво. Когато се съвзех напълно и се огледах ме очакваше нова изненада. В Обиталището Двуногият беше довел себеподобни. Очевидно образуваха някаква социална група, придържаща се към неясни за мен йерархични правила. Отне ми доста време да науча четиримата Великани как да реагират на различните ми желания и нужди. Тук научих още нещо. Като същество от най-висш клас Създателят ме е дарил с множество сетива. Мислех, че Двуногите великани са като мен. Но те не само не разбираха речта ми, същноста на задълженията ми, но и не виждаха нищо, когато Световното Светило се скриеше. Получаването на това познание беше много болезнено. Тъкмо приключих битка с един особено активен енергиен вампир и бях легнал на прага на втората Порта, когато от нея изскочи втори такъв. Големият Двуног се появи неочаквано и мина през Създанието на Мрака, което веднага впи нокти и зъби в енергийното му поле. Винаги на пост, както повелява традицията, скочих и разкъсах на части Изчадието на Ада като засегнах и Великана. Тази великолепна акция, проведена по всички правила на Военното умение, не впечатли Грамадата. Напротив. Вместо похвали получих удар и то доста болезнен по главата. Проснах се на земята да събера силите си, а Великанът не забелязал нищо на връщане от своите си работи, ме настъпа. Нямах време дори да изкрещя както трябва. От гърлото ми излезе кратък хриптящ звук. Колосът се наведе и ме взе в огромните си лапи. След това започна да ме гали нежно. От неразбираемите звуци, които произнесе, нищо не разбрах, но интонацията на гласа му подсказваше, че съзнава вината си. Не малка част от времето си прекарах да обуча Малките Великани да не ме дърпат за опашката и да не ме стискат за врата. С много мъки ги приучих на това.

Общо взето живеем си добре. Аз ги избавям от Вампирите, Фантомите и Злите Сили, а те се отнасят с мен с подобаващото уважение и ме хранят с разнообразни вкуснотии, които вадят от шарени цилиндри от некамък. Само две неща ме смущават. Живородът е течност, която трябва да се пие, а моите Двуноги понякога без никакво предупреждение ме хващат за четирите лапи и ме пъхат в пръстена полусфера, пълна с нея. След това ме търкат със зловонна течност и ме обливат обилно с Живород, без да обръщат внимание на бурните ми протести. След такива интервенции черната ми козина става стерилно чиста и за да възстановявам Аурата си се налага цялата да я оближа. Както и много време да престоя до Нещото Което Духа Топлина. Великаните имат магическа власт над него и винаги го карат да ме изсуши. Другото, с което никак не мога да свикна, са Белите Тънки Цилиндри Бълващи Дим, които непрекъснато лапат двамата Големи Двуноги. С времето се надявам да ги отуча от тези вредни за мен действия.

Желанието ми е само едно - животът ми да продължи достатъчно дълго, за да може бойният ми вик МЯ! У! да продължи да оглася бойното поле Земя.

http://www.bukvite.bg/avt_data.php?cicl ... k&offset=0

Пазителите на времето
(atanas_dvk)
Раздел: Разни (не влизащи в нито един раздел) Цикъл: Разкази

Те са първите осъзнати същества във Вселената,
и ще останат последни, защото те са пазителите на Времето...
- Какви Пазители!?! - попита Тя - Нали Времето не съществува!
- От кого Го пазят? - продължи, след като видя погледа му.
- От Демоните, които ядат Времето! За тях То съществува! - каза Той
- Но не бива да Го изяждат цялото, ще се получи колапс!
- Пък и те ще изчезнат заедно с Него - почеса се Той зад ухото.
- За това са Пазителите, за да има винаги Време за изяждане.
- За това и Времето не е константна величина и се променя.
- Потокът Му, ту се забързва по вселенските надолнища,
- Ту се забавя по баирите, дори и спира понякога.
- А, ние сега във Времето ли сме или извън Него? - подскочи Тя.
- Ние сме едновременно в него и извън него, ще ти покажа...
Хвана я за "ръка" и я поведе "надолу"- Погледни там!
Тя проследи погледа му и видя две гушнати тела на огромна спалня.
- Но това сме ние! - Тя усети настръхване и се вкопчи в Него.
- Спокойно! За нас, Там Времето тече бавно и ние си почиваме!
- За нас Тук, Времето не съществува! Ела! Ела да ти покажа...
На поляната край ручея играеха деца. Гонеха пепрудите и се смееха...
- За нас, Там Времето тече бързо и неусетно, помниш ли?
Тя грейна - Помня, помня че си сцепих веждата на оня камък!
- Помня, че плаках много, а ти ме милваше по главата...
- Ела! - Той се спусна рязко към една пеперуда и тя отлетя в страни...
Момиченцето се спусна след нея... и падна, но там нямаше камък!
- Какво направи! Ти промени историята! А сега?
- Сега ти ще плачеш по-малко, а аз пак ще те милвам по главата!
Усмихвайки се Той я поведе през сивите пелени на Времето...
Край тях Демоните мляскаха неудържими от никого...
Само Пазителите знаеха как да спасят Времето от изяждане.

Щастие
(atanas_dvk)
Раздел: РАЗКАЗИ Цикъл: Разкази

Гарвани изпълват зимното небе и напомнят на белия сезон, че е време да се проявява. Странно топло е обаче и лекият бриз повдига красиво буклите й... Тя просто седи на канарата и погледът и се плъзга по вълните, но къде ли е Мисълта й? Опитвам се да си спомня последните ни думи, сякаш преминали в паралелна Вселена мигове... Прекрасно е да си баща на такова омайно създание... Безкрайно влюбен съм във всеки атом от аурата й. А тя искри така красиво, преливащо във виолетово с лек нюанс на тюркоаз. Спомням си как я шляпнах веднъж по дупето, задето се превземаше и хленчеше за нищо... После Баткото й я гушна, успокои, целуна и дълго ме гледа със син пронизващ поглед... Трогателна гледка! Трогателна е всяка първична реакция, всяка мъничка искрица тотална истинност, извираща дълбоко от душите ни. -Татко, делфини! Проследявам с поглед посоката на пръстчето й и съзирам синусоидата от перки в кристала... Обичам ги! Обичам всяка божествена живинка по Земята... Но как да заобичам и хората? Страданието человеческо няма изгледи да отмине скоро, защото сами си го създаваме. -Прекрасни са, миличко! Някой ден ще поплуваме с тях. -Някой ден... -Искаш ли да ги погалиш сега? -...! Изваждам от раницата малко устройство с дълъг накрайник и го потапям във водата. След малко делфините подскачат току пред нас. Понеже нямам какво да им дам, започвам да въртя Келтски сплит, обединявайки Земята и Космоса. Плавно насочвам Енергията към тях и ги обливам с Любов. Не виждам какво се случва, със затворени очи съм, но усещам вълнението им, чувам клокоченето на водата... Част от мен се отделя, застава над тялото ми и... започва да пее! Звуците извират, вибрират, обливат всяка песъчинка наоколо и се завръщат в извора на Сътворението. Плавно завършвам движенията на ръцете в Слънчев диск и присядам. Нуждая се от заземяване! Делфините още танцуват наоколо, а усмивката й огрява безкрайната синева... Щастлив съм!
2008-12-23


Скулпторът
(atanas_dvk)
Раздел: РАЗКАЗИ Цикъл: Разкази

Статуите му бяха като живи. Формите и идеите на творенията му нямаха аналог. Беше признат преживе за гений. Всеки по-богат град се гордееше да има негово произведение. После тръгна мълвата, че се е побъркал и е спрял да твори. Разчу се, че внезапно е започнал да създава чудовищни машини. Напоследък в пресата излезе материал, че почти не спял, а сглобявал вседеход... В работилницата работата вървеше бързо. Идеите му идваха почти една след друга. Средства за осъществяването им имаше предостатъчно. Машината растеше пред очите му и придобиваше все по-страховит вид. Можеше да се движи навсякъде и с всякакви горива. Имаше множество гуми, механични ръце и чудати приспособления. За кратко време дори можеше и да лети. Бившият скулптор виждаше в съзнанието си завършената машина и с нетърпение очакваше деня, в който ще потегли на път... Пролетта разпъпи цветовете си, когато странното съоръжение видя бял свят. Огромни тълпи се бяха събрали да разгледат странното превозно средство. Четири телевизионни канала предаваха пряко събитието. Скулпторът-гений не даваше интервюта, но помаха на тълпата и отлетя. Кацна в центъра на близкото до града езеро и потъна... След минути водата край брега започна да ври и от нея като праисторическо земноводно изплува Вседехода. На брега той направи странно превъртане и отново се спусна към водата. Този път не потъна. Носеше се по гладката повърхност с тихо боботене. Направи два кръга, пресече езерото по диагонал и направо от водата излетя. Тайни камери следяха всяко негово движение, а военното разузнаване вече подготвяше договор-предложение за бившия скулптор. Той обаче изненадващо се насочи към планините на запад. Кацна в подножието им и закатери по урвите. Механичните ръце се впиваха в земята и апарата се издигаше към върха. Като гигантски паяк Вседехода се изкатери на билото и замря. Пред него се откриваха океанските простори на запад. Залязващото слънце червенееше, а в лъчите му се къпеше искрящо бяла статуя. На ръба на скалата, като че току що роден от пяната на вълните момък, изпънал крака и разперил ръце, скачащ в пространството, стоеше най-велико творение на Майстора. Скулптурата на гения учудваше света със своето ликуващо изражение, с живата прилика на твореца на младини, с необикновенното й излъчване и найвече с начинът й на закрепване. Сякаш невидими сили я крепяха в този скок към Смъртта. Допирът й до земята бе единствено в пръстите на краката. Малцина бяха видели статуята на живо. На това недостъпно място можеха само да я разгледат с бинокли от близките възвишения. Машината тихо ръмжеше, после утихна. От вътрешността й се показа Скулпторът. С разрошени коси и напрегнат поглед той се отправи към творението си. Високо над него спътниците предаваха пряко картината. Всред вечните ледове пъплеше малка фигура. Пред нея Статуята, а зад нея Вседехода. Скулпторът застана до най-великото си творение, загледан към океана той изпрати залеза, обърна се към машината, насочи към нея ръка и после скочи... В сумрака след залеза никой не видя малката точка приземила се на брега на океана. Никой и не видя повече Скулптора, както и Вседехода. Мистериозното му изчезване се коментираше седмица-две и после всичко се потули. Останаха да говорят само творбите му... На тези, които ги разбираха те шепнеха за Любовта, за Свободата на Духа, за шеметното разнообразие от живот в материята и извън нея, за това, че надарени сме свише с божествената дарба да създаваме...

[вдъхновител]

Старинна италианска фреска със скрит образ на Сатаната
https://impressio.dir.bg/atelie/starinn ... a-satanata

[вдъхновител]

https://dnes.dir.bg/na-fokus/izdireni-i ... -indianets

https://www.youtube.com/watch?v=sw5CkwV5c8I

https://www.youtube.com/watch?v=RZ7wwe7BMqU

[вдъхновител]

6 минута и 20секунда
https://www.youtube.com/watch?v=Uxl5jnQOiVE

[вдъхновител]

https://www.youtube.com/watch?v=-8ZQISPzmqI

[вдъхновител]

https://www.youtube.com/watch?v=j-tExn-LN_w

[вдъхновител]

https://www.youtube.com/watch?v=g8rP98mrOe8

[вдъхновител]

https://impressio.dir.bg/interview/anto ... ta-svoboda

[вдъхновител]

Наполеон Хил
Искам да съм сигурен, че разбираш следното: законът за хипнотичния ритъм е нещо, което никой не може да контролира, да избегне или пък да му повлияе. Всеки обаче би могъл да се свърже с другите спрямо този закон, така че да използва неотменимото му действие в своя полза. Хармоничната връзка с този закон се осъществява тогава, когато човек напълно промени навиците си и те доведат до нови обстоятелства. Целта е най-съкровените цели и желания на човека да станат достижими и да се осъществят по начин, по който той да желае да ги приеме.
Никой не може да промени закона за хипнотичния ритъм, както и никой не може да промени закона за гравитацията – но всеки може да промени себе си. Запомни обаче и си го припомняй във всички разговори по тази тема: човешките взаимоотношения се раждат и изграждат от навиците на индивидите, като участват в тях.
Законът за хипнотичния ритъм играе ролята само на спойваща свръзка между факторите, които създават човешките взаимоотношения – но не той създава тези фактори. Преди да продължим с дискусията за човешките взаимоотношения, искам да разбереш съвсем ясно какво представлява подсъзнанието.
Терминът „подсъзнание“ описва хипотетичен физически орган, който реално не съществува. Умът на човека се състои от универсална енергия(някои я наричат Безкрайния интелект), която той получава, усвоява и организира в мисловна форма чрез мрежата на сложен физически апарат, познат като „мозък“.
Тези мисловни форми са отговори на различни стимули, които достигат до мозъка през вратите, известни като физически сетива, както и през т.нар.шесто чувство, което не е особено познато. Когато какъвто и да е стимул достигне мозъка и приеме форма на мисъл, той се класифицира и се подрежда в група от мозъчни клетки, познати като клетки на паметта.
Всички мисли от сходен характер се складират заедно така, че когато една от тях излезе на преден план, това води до улеснен контакт с всички, свързани с нея подобни мисли. Системата прилича много на подреждането на документация в съвременен офис, като освен това с нея се работи и по сходен начин.
Впечатленията – мисли, с които човек е смесил голяма доза емоции (или чувства) са доминиращите фактори в мозъка, тъй като те се намират близо до повърхността – в самия край на системата на класифициране, ако мога така да се изразя. Там те се възбуждат за действие доброволно в момента, в който човек доброволно откаже да прилага самодисциплина. Тези мисли, обогатени с емоции, са толкова силни, че често карат човека да извършва действия, които не са били обмислени и одобрени от мисловните му клетки. Подобни емоционални изблици обикновено разрушават хармонията на всички човешки взаимоотношения. Мозъкът често създава комбинации от емоции, които са толкова силни, че те напълно поемат контрола върху човека. В такива случаи, в човешките взаимоотношения се създава благоприятна почва за загуба на хармония.
Чрез шестото си чувство човек може да получи достъп до кабинета на управление на друг мозък и да го изследва по свое желание, каквито и мисли и чувства да се съдържат в него. Състоянието, в което един човек може да влезе в контакт и да изследва „кабинета за управление“ на мозъка на друг индивид, е познато като „хармония“. Ти обаче би разбрал по-добре какво имам предвид, ако ти кажа, че мозъците пулсират на една и съща честота на вълната, така че всеки един от двамата може бързо и лесно да влезе и да получи достъп до мислите и чувствата на другия човек.
Освен това, благодарение на същия този физически орган, човек може да контактува и да получава информация от универсалната банка, позната като Безкраен интелект. Цялата информация, достигаща до един човешки мозък, идва от източници, които не е лесно да бъдат изолирани или проследени, по тази причина се смята, че всички тези мисли са плод на подсъзнанието. Шестото чувство е органът на мозъка, чрез който човек получава цялата информация,цялото знание, всички мисловни впечатления, които не достигат до него посредством едно от останалите пет физически сетива.
Сега, след като вече познаваш начина на функциониране на мозъка, ще ти бъде по-лесно да разбереш как и защо хората страдат от лоши взаимоотношения. Освен това ще научиш как човешките взаимоотношения могат да бъдат обогатявани и да достигнат връхната си форма в духовно, мисловно и материално отношение.
И най-вече ще научиш, че щастието е непостижимо, ако не се разбират и прилагат правилните принципи в човешките взаимоотношения. Ще разбереш също, че никое човешко същество не може да съществува само за себе си, че хармонията на ума може да бъде постигната единствено чрез единение на целите и делата на две и повече човешки същества. Ще научиш защо всеки човек трябва па своя собствена воля да пази брата си (друго човешко същество) не само на теория, но и в реалния живот.

[mirro_75]

Наполеон Хил не казва нещо ново, а това което казва, е известно на западната философия + на западната поезия и литература + на западната езотерика, която е повлияна от Кабала. Под западна разбирам и нас, които явно се подчинихме на Западът като културна идея, или като по-силен егрегор- най-новото понятие от интернет-форумите.
Т.е. езикът като конструиращ светът, световете, духовни или не, в зависимост от нагласата на произнасящият-- достатъчно сложна тема. Рембо е написал подобна творба за гласните и съгласните букви, може би неговата последна, след която изпада в меланхолия относно "духовното",и се отдава на първичните житейски инстинкти.. Как да бъде постижимо щастието, като то е просто един елемент от непрекъсната верига, която никой не знае кой я е започнал, нито кой ще й сложи точката, нито пък какъв феномен ще я замести ...