За тези който обичат да бягат.

[nevil]

Привет на Всички
Не казвам спортуват ................а обичат, защо съществува съществена разлика в мотивацията и различен краен резултат.
Чета в момента ...............невероятната история преразказана от Кристофър Макдугъл в книгата..........."Родени да тичат през каньоните на Мексико", написана от Него като бивш военен кореспондент на Асошиейтед Пресл. Историята е за ......... индианците от племето тараумара живеещи в изолация в едни от най-суровите местности в Северна Америка – Медните каньони в Мексико. Тараумара владеят едно непознато изкуство. От векове те практикуват техники, които им позволяват да пробягват по няколкостотин мили без почивка и да надбягат всеки, било то елен или олимпийски маратонец, като в същото време изпитват удоволствие от всяка крачка. Тараумара притежават свръхчовешки способности, желязно здраве и вътрешно спокойствие, което ги прави неуязвими за болестите на цивилизацията.
Защото отдавам значение преди всичко на усещанията .............по възможност от първа рака..........естествено стигнах и до идентичната история но от друга гледната точка преразказана от прекият участник в събитията ......... американския ултрамаратонец Скот Юрек и неговата книга ......."Яж и тичай", издадена също на български. Така че в момента чета и от двете книги едновременно.
В тези книги има много интересни неща от гледна точка на ежедневието на различни хора заплетени в последствие в една невероятна история за бягащи хора на дълги разстояния.
От собствен опит и пак чрез бягане ........... но с по различен знак на мотивацията ползвам подобен род или може би същият вид усещания породени от един и същ процес на който Аз казвам а и го усещам като .............вливане в потока или усещане за безкрайност на движението.
Толкова от Мен. От тук на татък продължавам само с цитати и от двете книги едновременно. Текстове който чувствам близки, познати и изпитани.
Хората кой обичат да тичат ще разберат за какво става на въпрос.


Цитат от..... Родени да тичат през каньоните на Мексико.
"Ан Трейсън. Тридесет и три годишна учителка по естествени науки в общински
колеж в Калифорния. Ако някой каже, че я забелязва в тълпата, значи или е
съпругът ѝ, или лъже. Ан е нисичка, слабичка, леко небрежна, леко незабележима,
както може да се очаква от учителка по естествени науки в общински колеж. Докато
не чуе изстрел.
Да гледаш Ан на стартовата линия е като да видиш някой сдържан човек да
сваля очилата си и да се намята с червен плащ. Брадичката ѝ се вирва, ръцете се
свиват в юмруци, косата ѝ се вее около лицето ѝ, сякаш раздухвана от реактивен
двигател, бретонът ѝ се отмята назад, откривайки блестящи кафяви очи на пума.
Облечена в ежедневните си дрехи, Ан е висока малко над метър и петдесет. Обуе
ли шорти, тя придобива пропорциите на бразилска манекенка със стройни крака,
изправен гръб като на балерина и загорял на слънцето корем, достатъчно твърд,
за да счупи тояга.
Ан тренирала бягане в гимназията, но се отегчавала до смърт, както самата тя
казвала, да „търчи като хамстер“ напред-назад по овала на изкуствената писта. И
така, в колежа тя се отказала от бягането, за да стане биохимик. (Тук е мястото да
се зачудим колко ли скучна ще да е била пистата, щом периодичната таблица се
оказала по-занимателна.) Години наред Ан бягала само за да не полудее. Когато
мозъкът ѝ прегреел от учене или пък след като завършила и започнала да си търси
работа като изследовател в Сан Франциско, тя се разтоварвала от стреса с бърз
крос около Голдън Гейт Парк.
„Обичам да бягам, за да усещам вятъра в косите си“, казвала. Състезанията не
я интересували. Важно за нея било само удоволствието да избяга от собствения си
затвор. Не след дълго започнала да преодолява стреса от работата
предварително, като тичала по девет мили всяка сутрин на път за лабораторията. А
щом усетила, че има сили и след края на работния ден, започнала да тича и по
обратния път. Е, какво пък, щом навъртала по осемнадесет мили всеки работен
ден, не било проблем през някой мързелив съботен ден да разпусне, пробягвайки
двадесет мили наведнъж…
… или 25…
… или 30…
Една събота Ан станала рано и бягала двадесет мили. Починала си на закуска, а
после пробягала още двадесет мили. Имала някакъв проблем с водопровода в
къщата, затова, след като приключила втория тур, извадила кутията с инструменти
и се захванала за работа. В края на деня била много доволна от себе си. Била
пробягала четиридесет мили и сама била свършила една неприятна работа. Ето
защо се възнаградила с още петнадесет мили.
Петдесет и пет мили за един ден. Приятелките ѝ се учудили и притеснили. Може
би Ан е анорексичка или се е вманиачила на тема тренировки? Или пък се опитва
буквално да избяга от някакъв подсъзнателен фройдистки демон? „Приятелките ми
ми казваха, че съм пристрастена, но не към дрогата, а към ендорфините“, спомня
си Трейсън. Отговорът, който им дала, не ги успокоил: Ан обичала да казва, че
дългото бягане в планината е „много романтично“.
Ако щете. Да бягаш сам до припадък, потънал в кал, мръсотия и кръв, е все
едно да пиеш шампанско на лунна светлина.
Но Ан настоявала, че бягането е романтично; и, естествено, приятелките ѝ не
можели да я разберат, тъй като никога не били правили нещо подобно. За тях да
тичаш значело да изминеш две нещастни мили, мотивирана единствено от размера
на дънките си. Качваш се на кантара, отчайваш се, слагаш си слушалките и
отчиташ дейност. Така обаче не можеш да направиш петчасово бягане. По време
на бягането трябва да си почиваш, все едно вземаш гореща вана, докато тялото ти
спре да се съпротивлява и започне да изпитва удоволствие.
Ако се отпуснеш достатъчно, тялото ти така свиква с ритъма, подобен на
люлеене на люлка, че почти забравяш, че се движиш. Щом постигнеш това меко и
гладко движение, напомнящо левитация, идва ред на лунната светлина и
шампанското. „Трябва да си в хармония с тялото си, да знаеш кога да направиш
усилие и кога да се отпуснеш“, обяснява Ан. Трябва внимателно да слушаш
собственото си дишане, да следиш колко пот се излива по гърба ти, да приемаш
вода и сол и често да си задаваш откровения въпрос: Как точно се чувствам? Има
ли нещо по-чувствено от това да обръщаш специално внимание на собственото си
тяло? А чувственото е романтично, нали?"

[nevil]

Цитат от..... Родени да тичат през каньоните на Мексико.
"Богът на бягането на свръхдълги разстояния Скот Юрек слагал в края на всеки
изпратен имейл следния цитат от Уилям Джеймс : „Отвъд крайното
изтощение и умора можем да открием море от спокойствие и енергия, каквито
никога не сме си представяли, че притежаваме. Източниците на сила никога не са
били изчерпвани, защото никога не сме преминавали преградата.“

Цитат от.....Яж и тичай.
"Тичах по този маршрут в киша, в
сняг и при 30-градусови жеги, които превръщаха гората в тенджера
под налягане.
Мъхът и калта ми даваха трудностите, които търсех. Аз обаче
исках повече.
Моят герой Чък Джоунс смущаваше журналистите, които го
интервюираха, като говореше за вибрации, вълни и знаци от
невидими светове. Знаех какво има предвид – чувството, че се
губиш, че навлизаш в пространство, което е свързано със земята, но
същевременно е далеч от земните грижи. Не знаех обаче как да
контролирам това чувство.
Четенето ми беше помогнало да стана по-добър скиор, затова
четях и сега. От книгите научих за бушидо – културата на древните
японски воини, издигнала в култ смелостта, простотата, честта и
саможертвата.
Според бушидо най-добре е човек да отива на битка – или на
състезание – с празен ум. Това не означава да си невнимателен или
да дремеш; представата на бушидо за празнота се доближава по-
скоро до чувството, което човек изпитва, ако застане под
леденостуден водопад. Празният ум е доминиращ ум. Той може да
увлече другите умове в своя ритъм, така както прахосмукачката
изсмуква мръсотията от пода или както човекът в долния край на
люлката контролира движенията на човека в горния край. Когато чуя
някой бегач да казва, че „това е неговото състезание“, се сещам за
бушидо.
Бушидо означава да се освободиш от миналото и бъдещето и да
се съсредоточиш върху настоящето. Американецът Торо, който
често правел дълги преходи и, може би без да го съзнава,
практикувал бушидо, пише: „Подробностите съсипват живота ни.
Честният човек има нужда да брои само до десет… Простота,
простота, простота.“ Измислих си собствени упражнения в духа на
бушидо. Влизах в ледени реки, за да се науча мислено да
контролирам тялото си. Седях с кръстосани крака и медитирах, като
се съсредоточавах и си представях дъха си.
Друг елемент от бушидо е майсторското владеене на бойни
изкуства, както и силното съсредоточаване на всеки човек в
заниманието му. Моето занимание беше тичането и когато изкачвах
планините, аз се опитвах да се съсредоточа максимално. Лесно е да
изключиш съзнанието си, докато бягаш на дълги разстояния, и
понякога е необходимо. Аз обаче се опитвах да не го изключвам.
Съсредоточавах се върху скоростта в определени участъци,
например надолу по склоновете, и оставях сърцето и белия си дроб
да си почиват."

Цитат от.....Яж и тичай.
"Тичайте 20 минути и ще се почувствате добре. Тичайте още 20
минути и може да се изморите. Ако тичате още 3 часа, ще изпитате
болка, но ако продължите напред, ще видите, чуете, помиришете и
вкусите света така ясно, че предишният ви живот ще ви се стори
безцветен. Това ми си случваше е сега."

[nevil]

[nevil]

Цитат от.....Яж и тичай.
"Бях свикнал да тичам по състезателни трасета. За мен
стръмните склонове бяха препятствия, които трябваше да преодолея,
а безкрайните пътеки – пътувания, които трябваше да доведа докрай.
В Сиатъл започнах да гледам по-цялостно на нещата. Прочетох
повече за позицията на тялото, за равновесието, за силата и за
координацията на движенията в „Да тичаш с цяло тяло“ – една от
книгите за техниката на бягане, които успях да открия. Ходех на
фитнес, където правех упражнения за горната част на тялото, тъй
като започвах да разбирам до каква степен силните ръце и торс могат
да подпомогнат уморените крака. Изпробвах системата „Пилатес“.
Започнах да се занимавам с йога, за да стана по-гъвкав и
съсредоточен.
Упражнявах дори дишането. От книгата „Спонтанно лечение“
бях научил, че съзнателното и дълбоко дишане може да помогне на
тялото при възстановяването. А благодарение на йогата, с която се
мъчих, докато не осъзнах, че това е начин на живот, а не състезание,
се запознах с учението за пранаяма. Пранаяма буквално означава
„разпространение на жизнената енергия“ и това щеше да помогне не
само на тялото, но и на ума и чувствата ми. Прочетох книгата „Тяло,
разум и спорт“ на Джон Дуилард (Джон Дуилард (р. 1956 г.) –
американски специалист по спортна медицина – б. пр.) и научих, че
ако човек диша през носа, а не през устата, това се отразява добре на
сърдечния ритъм и на мозъчната активност. От един йога чух израза,
че „носът е за дишане, а устата – за ядене“.
Започнах да експериментирам. По цял час тичах леко покрай
езерото Вашингтон. Местността беше равна, влажна и ветровита.
Скоростта и техниката не ме интересуваха. Мислех само за това, че
трябва да вдишвам и издишвам през носа. Беше както през детството
ми, когато се учех да се отпускам. Опитах се да правя същото по
време на по-тежки тренировки и установих, че дишането през носа е
много трудно, особено при изкачване. Благодарение на тези си опити
обаче се научих да дишам не гръдно, а от диафрагмата, т.нар.
коремно дишане."

"Тренировките и хранителният режим
ми помогнаха да променя отношението си към живота. Ако исках да
се изгубя, да премина в друго измерение, трябваше да тичам напълно
освободено, до самозабрава. Науката щеше да ми помогне да се
науча да бъда свободен, както са свободни животните. Моето куче
Тонто нямаше нужда да учи, за да открие истинската си природа. Аз
имах."

"Като съчетавах инстинкти и техника, аз
търсех онова малко пространство, в което мога да тренирам с всички
сили, без да се нараня и без да увреждам тялото си. Да откриеш това
малко пространство и да останеш в него – ето това е ключът към
успеха."

[nevil]

Цитат от..... Родени да тичат през каньоните на Мексико.

„"Бягането по склон е бързо бягане под прикритие“, казваше Франк Шортър.
През тази година в моя град в Пенсилвания по Коледа беше много топло. На
Нова година си сложих шорти и топла фланелка, за да потичам 5 мили сред
природата. Щях просто малко да се раздвижа през почивния ден. В продължение
на половин час се лутах из гората, а после пресякох поле, осеяно с бали слама, и
се отправих към дома. Топлото слънце и уханието на сено бяха толкова разкошни,
че продължих да намалявам скоростта, за да пробягам последната половин миля
колкото е възможно по-бавно.
Когато бях на 100 ярда от къщи, спрях, съблякох топлата фланелка и се обърнах
за последна обиколка през сеното. Завърших обиколката и започнах нова, като този
път съблякох и тениската си. На четвъртата обиколка захвърлих чорапите и
маратонките, а ходилата ми потъваха в сухата трева и топлата пръст. На шестата
обиколка посегнах към колана си, но реших да не си събувам шортите от уважение
към 82-годишната съседка. Най-накрая отново изпитах чувството, което ме беше
обзело, докато бягах с Кабайо: спокойното, леко, гладко и бързо усещане, че мога
да надбягам слънцето и да продължа да бягам до сутринта.
Също като при Кабайо тайната на тараумара беше започнала да действа при
мен, преди дори да съм я проумял. Хранех се по-леко и не се бях контузвал, ето
защо можех да бягам повече. Тъй като бягах повече, аз спях много добре, чувствах
се спокоен, а сърцето ми биеше все по-бавно при покой. Дори характерът ми се
промени. Лошото настроение и избухливостта, които смятах за част от своето
итало-ирландско ДНК, до такава степен се притъпиха, че жена ми отбеляза:
– Ако това се дължи на бягането на свръхдълги разстояния, аз ще ти връзвам
обувките.
Знаех, че аеробните упражнения са мощен антидепресант, но не съзнавах, че
могат да действат до такава степен уравновесяващо и – мразя тази дума –
медитативно. Ако след четиричасово бягане не сте намерили отговор на въпросите
си, няма да го намерите никога."


Цитат от.....Яж и тичай.
"Тичахме. Бях изминал 137 км. Прехвърлихме едно плато на
границата на Националния парк „Долината на смъртта“. От
членовете на екипа научихме, че Фърг е изпреварил Суини и че
гмуркачът е на път да сдаде багажа. Двамата с Дъсти летяхме.
Изминахме 1500 м за 8 минути, после още 1500 м за 7 минути и
половина. Имах чувството, че мога да тичам до безкрай.
Ако сте спортисти и имате късмет, усещането ви е познато– да
се намираш „в зоната“, да вкусиш сатори – внезапното чувство за
яснота, което те обзема, когато най-малко очакваш, особено когато
тялото ти е натоварено до краен предел. Състезатели по американски
футбол разказват, че понякога им се е струвало, че играта се забавя,
докато всички останали играчи започнат да се движат като насън, а
те самите се стрелкат между тях. Баскетболисти твърдят, че понякога
обръчът на коша не само изглежда по-голям, но и става по-голям.
Бегачи споделят, че понякога чувстват как вселената ги поглъща и
виждат целия си живот в тревите край пътя.
Имал съм късмета да изпитам това чувство на лекота. То ме
обзема, когато скоростта, напрежението и болката станат почти
нетърпими. Тогава нещо в мен се отваря и аз откривам у себе си една
искра, която е по-силна от болката.
Можете да търсите сатори, но не и да го задържите. Няколко
крачки след като съм изпитал това блаженство, коленете започват да
ме болят, или получавам позив за уриниране, или започвам да се
чудя как се чувства човекът, когото се опитвам да догоня. Не мога да
се отърся от тези чувства и желания, но знам, че не те са важните.
Важен е оня миг на лекота, когато сякаш съм напуснал тялото си.
Сигурно има много пътища, които водят до този вълшебен миг –
например молитвата и медитацията. Моят път минава през крайното
физическо натоварване. Достигам до сладкия миг едва след като съм
преминал границата на физическата и психологическата
издръжливост. Познавам хора, които постигат това състояние, след
като са тичали няма и 10 км или са рязали моркови. Аз самият съм
попадал „в зоната“ след такива дейности. На състезанията по бягане
на свръхдълги разстояния обаче сатори не е лукс, а е почти
задължително. "


„Когато бягаш по земята и със земята, можеш да бягаш
безкрай.“
(поговорка на рарамури)

[вдъхновител]

[Silviya M]

Добра тема!! Благодаря!!
Усетих я, като развитие на една по-стара, която нещо не се получи тогава. Явно не й е било времето.

viewtopic.php?f=47&t=742&p=4659&hilit=%D0%9C%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BA%D0%BE+%D0%A2%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D1%82#p4659

[nevil]

Аз, Аз Ти благодаря Silviya M за ценната следа която посочи!
Подобна информация очаквах от години но все някак си Съм се разминал с нея.
Има разбира се и от обичайните уловки но..................като цяло, ..................става въпрос за много истински неща и..............продължавам с тях.


Цитат от.....Яж и тичай.
"След 30-ия километър бях задминал дванадесет тараумара.
Пред мен имаше още неколцина, което малко ме изненада. След още
15 км изненадата ми нарасна. На 35-ия километър бях потен, уморен
и жаден и когато разбрах, че пред мен има двама тараумара,
облечени в туники и обути в гумени сандали, бях не просто
изненадан, а направо смаян и притеснен. Начело беше облеченият в
яркочервена риза Арнулфо.
Ускорих крачка, докато достигнах скорост от 4 минути и 20
секунди на километър. С такава скорост бях изпреварвал други
бегачи на свръхдълги разстояния и бях срещал погледите им, докато
префучавах край тях. Знаех, че тази скорост може да съкруши
съперниците. Тараумара обаче все още водеха.
Аз съм професионален състезател. По онова време тренирах
почти целогодишно и бях на върха на кариерата си, а тези мъже
никога не бяха чували за интензивни тренировки и смяна на темпото.
Тогава осъзнах каква беше истинската тайна на тараумара. Те не се
подготвяха за състезания. Не тичаха за победа или за медали. И не
ядяха така, че да могат да тичат. Те ядяха и тичаха, за да оцелеят.
Използваха краката си, за да изминат разстоянието между две точки.
А за да използват краката си, трябваше да са здрави. Първата голяма
тайна за издръжливостта, бързината и крепкото здраве на тараумара
се криеше в това, че тичането и храненето бяха важна част от техния
живот. Втората голяма тайна, която се опитвам да си припомням
всеки ден, е, че докато тичат от точка до точка, тараумара се пренасят
в измерение отвъд пространството и дори отвъд петте сетива.
Тичането и животът на тараумара се отличават с голяма
ефективност. Тези хора не се отдават на излишен размисъл. Те не
отхвърлят технологиите по политически причини или за да се правят
на модерни. Ако технологиите им помагат да водят по-ефективен
начин на живот, те ги приемат охотно – возят се на пикапи, правят
си сандали от стари гуми. Точно това се опитвах да направя и аз – да
съчетая интуицията с технологиите.
Може би е самонадеяно от моя страна да описвам неща, които
самите тараумара навярно не съзнават, но докато бях с тях, имах
чувството, че тези хора са обзети от мир и спокойствие, че, тичайки
и живеейки толкова просто, те успяваха да постигнат едно състояние
на духа, едно „шесто чувство“, благодарение на което да се докоснат
до света в най-чистата му форма. Ето това чувство търсех аз от
толкова време.
Рарамури се движеха като по учебник. Вървежът им беше
плавен, без излишни движения. Правеха къси крачки и стъпваха леко
на средната и предната част на ходилото. Не хабяха излишна
енергия, а стойката на тялото им беше свободна."

[Silviya M]

И нали нямаше научно обяснение за бягането на Юсеин Болт. Скоро четох много добър материал, подкрепен с научни факти. В момента не го намирам. Поне на две години се сещам за това нещо, магическо. За походката на силата и бързото ходене в тъмното, от моя позиция. Само това открих.

http://www.posemethod.com.ru/usain-bolt ... technique/

[nevil]

Привет Silviya M
Очевидно ...........събитията за който акцентирам чрез цитати ..............няма как да се случат при господин Юсеин Болт поради краткото време на активност 9.58 секунди но............... .това може и да е само на пръв поглед. Оставям и науката в страни, ..................защото тя пък въобще не се вписва в тези събития.
Всяко едно действие/събитие/процес реализиран от Нас,би могло.............. в същото време и с друга мотивация да се развие подобно и различно в много варианти като краин резултат и енергиен потенциал.
Решението е наше .Пътища много но.............. трябва да следваме този, който следва нашата линия на равновесието. Тя Ни осигурява безграничната енергия на вселената. Изглежда че при всеки човек......................диапазона на тази линия е различна. Странно но ..............равновесието във физическия свят ...................също върви към степени. Степените на някой хора като Юсеин Бол или ултра маратонците например..................са изнесени далеч в страни и са неразбираеми за обикновените хора. Те са постигнали своят звезден миг. Чрез линията на равновесието всеки трябва да намери своят път към .......................вселената/енергията.
Най важното обаче..............Как всичко това се отразява на физическото тяло ? Защото то е нашият дом........... ..поне на този етап.