Въпроси/Отговори
Търсене
Спомням си как четях разни неща и се чудех защо хората не обясняват подробно всичко. Всичко, което са усетили, че дори и мислите, минаващи им през главите, докато изживяват някакво явление. Така че сега ще е първият ми подобен опит за подробно описание направо във форума. Ей така - заради усещането. Иначе не съм чак толкова наивен, че да вярвам, че един или 700 поста могат да променят живота на някой човек, ако той не може да бъде променен. Външното понякога води и до вътрешна промяна, но за съжаление примерите са повече в отрицателено отношение. Например: слагаш скъпи дрехи и ставаш тежкарче; натрупваш 20 кг. мускулна маса и вече си борче, на което не може да се говори всякак. Залитането е най-лесното нещо, докато се учиш да ходиш, а после цял живот пък се чудиш как да си и какво е да си човек в пълния му смисъл.
Та, началото на историята започва тук. Една сутрин, която беше по-скоро следобед - към 15 часа - един дребен тиранин ме вдъхнови да осъществя мигновено пътуване до Пловдив. Как? С влак. Не, няма да се телепортирам до там... засега. Буквално от думите му скочих, сложих две-три дрехи, нарамих раницата си, в която нямаше почти нищо полезно освен шишето с вода и тръгнах. Очаквах този момент, защото сам така и не се решавах да пътувам, а исках да посетя приятел, който тъкмо имаше професионален успех. Бях намислил да му поднеса подарък и да си купя книгата му лично. Нали знаете, от онези магически моменти, когато сте направили нещо, просто ей така. Докато можете да си позволите такива де!
Едно на ръка, че не ми беше леко да открия дори точния влак, защото перона не беше написан на билета ми. Не знам защо. Седях 20 минути на грешен перон и добре че беше някакъв полицай, че да ме върне обратно до централното табло, където да видя с почуда, че вече са изписали перона на влака, който тръгна и с 10 минути по-късно. За да го хвана. Защото историята е за мен, нали... няма други причини.
Пътувах в купе заедно с две момчета. През цялото време не ги погледнах. Почти мигновено затворих очи, смятайки ги за цигани или нещо от подобен примитивен произход. За известно време си представях какво ще стане, ако се опитат да ме ограбят или нещо такова. Разиграх няколко мислени схватки в главата си, противно на изискванията за спрян диалог, но какво да се прави.. слабости. Говореха почти през цялото време, а аз си седях със затворени очи и не знам точно какво правех. Да го наречем, че съм се фокусирал. От последните дни пълното отпускане и стоене неподвижно дълго време беше се превърнало не само в детска игра, но и в начин на живот. Така че 2 часа и половина минаха за миг. Пък и възприемането само на аспекта движение, вместо на време много помогна. Ако се движиш много бързо, времето леко се забавя. Но май има грешка в това... по-скоро ако се движиш и ти е приятно, времето изчезва и стигаш от точка А до точка Б с чувството, че са минали 30 минути примерно. Времето се забавя в смисъла, че изобщо не го преживяваме. Все едно излизаме от него и влизаме вътре в самото движение, което искаме да осъществим. По време на практиката това са отчетливи факти, а не просто празни приказки. Вижте хилядите примери за разни "хора на знанието", изглеждащи с по 20 години по-млади.
В Пловдив духът е друг. Града е прекрасен, но не помнех пътя за централния площад. Аз го наричам с краткото "Портала". Там - при хотел Тримонциум има нещо като произведение на изкуството. Тоя град не е нормален. Има нещо много езотерично в него, а с моя приятел сме си говорили, че и тия тепета действително са уникални и правят града част от една система от градове. Не го слушах много, докато говореше за тия неща, но си давах сметка, че Пловдив е много по-жив от София. Винаги ми се е струвало, че и аз съм по-жив там. Всичко това е много хубаво, но не помнех пътя до "Портала".
Наслуки успях да стигна до познати местности и в крайна сметка се оказах на централния площад. Не може да се каже, че пътуването ми беше "гладко като по вода". По-скоро бе изпълнено с дребни, но изнервящи неточности и само крайният ми непокизъм и липса на компенсиращи качества ме караха да съм абсолютно спокоен. В крайна сметка какво значение имаше къде и как ще се озова? Денят беше мой чааааак до утре, ако се наложеше.
Пред блока на моя приятел съм. Обхваща ме чувство на приповдигнатост, представяйки си, че го виждам отново. Но част от мен през цялото време си държеше едно наум, че вероятно няма да го открия. Още преди тръгването беше така. И все пак решително се отправих на пътешествие само заради волята си да бъда там, когато дойде мига нещо да ме изстреля.
Любезен човек ми отвори вратата долу, но вратата горе нямаше кой да я отвори. Дзъннах още няколко пъти, притихнал с наострено ухо да чуя движение вътре в апартамента. Момент, в който човек винаги съжалява, че не е дошъл в качеството си на крадец. Колко просто щеше да е!? Отварям с някой извъртян шперц вратата и си взимам, каквото си искам! Както и да е... дошъл съм в качеството си на приятел и редови гражданин с непрекъснати здравноосигурителни права не на последно място.
Слезнах долу изключително разочарован, но и, както казах преди няколко реда, спокоен заради непокузма. Беше ми хубаво, че съм в Пловдив. Седнах си на една пейка и около 40-50 минути зяпах някакви котки. Котките са интересни създания, но в Пловдив всички гледат някак по-странно, отколкото в София. В София котката е повече хищник, докато в Пловдив е мъдрец със странни очи. Ето, тази сивата също ме гледа. Сякаш се упражняваме във взиране, клати главата, като че ще заспи и прави плахи крачки към мен. Беше към 18 вечерта.
Хрумна ми, че не е трябвало да се виждам с приятеля си, а с приятелката си от Пловдив! Да, поех на път към най-близката бутка за вестници, но повечето бяха затворени. В желанието си да си купя ваучер отново се оказах около Портала, където за щастие успях да си взема един за 5 лева. Звънях, звънях, но я нямаше.
Пълен провал. Всичко изглеждаше нелогично, но видимо бях пръснал 20 лева на вятъра. Не че загубите някога са ме притеснявали особено, но това вече на нищо не приличаше. Рядко се вдигам да хвърча до Пловдив, а сега и двамата ми много близки хора някак се разминаха с мен. Отегчен поех към пътя за вкъщи.
От целия ми престой в Пловдив това беше най-мрачния период. Съвсем обърках пътя. Бях като облак, все още не буреносен, но поне сив и тъмен към края си с леки присветвания и гръм. Въртях се из града и бавно осъзнавах, че единствените ми познати моменти са билбордовете с реклами и плакатите на азис и други фолк звезди по стените... бях поел по грешната улица или грешното отклонение и сега се лутах из града като муха без глава.
Загледах се в градския транспорт и видях, че 113 ходи до Централна Гара, което ме успокои. На първата спирка го пропуснах, но си го взех на втората. Купих си билетче от кондукторката, което в София също може да се случи, но срещу 10 лева глоба. Много по-приятно се пътува определено. А и нямаше никой почти в края на работния ден.
Използвах времето да си зяпам пейзажа, докато от време на време ми прехвърчаха мисли дали ще изпусна влака и на коя пейка ще се наложи да спя, ако не намеря все пак приятелите си вечерта.
Момче, ти за къде си? - попита ме шофьорът. За Централна Гара. - в прав текст, кратко и ясно отвърнах аз. .... Ооооо, но тя е в обратната посока, бе момче! Защо не попита? ...
Свалиха ме да отида от другата страна на улицата, където е спирката за към Централна Гара.
Вече бях сигурен, че ще изпусна влака. Само се надявах да имат нещо като вечерен, късен. Да, оказа се, че има - в 2 и 45 сутринта!
Вече ставаше забавно и някак авантюристично. Всичко, което можеше да се обърка се обърка. Не намерих никой от приятелите си. Не си купих книга, не подарих подарък. Нищо не направих! И всичко това щеше да е напълно в мой стил, ако в началото на деня не бях си вдигнал гъза по толкова епичен начин! Наистина не можех да разбера кое не е наред. Защо бях тръгнал. Не можеше просто да се окаже безсмислено. Целият ментален напън се осъществяваше чрез тъпо взиране в гледката пред мен. Не се хабях да мисля или да съжалявам, но не виждах идеята зад цялата история, което живо ме учуди. Никога в живота си не съм попадал в ситуация като тази. Хем да проявявам дух, хем да е за тоя, дето духа!
Имах си ваучер от 5 лева поне. Той беше ясно вече за какво е - за да се обадя на татко, че ще спя в мама тази вечер... докато всъщност съм в Пловдив, човече! Това е върхът! Лято е, времето е хубаво и нощта ще е топла. Винаги съм мечтал за това усещане от свободния живот. В който небето ти е покрив, а случайната пейка в парка - легло. Където спра, там нощувам. Нещо такова... авантюристично ми беше. Приповдигнато.
След като съобщих добрата новина на баща ми. Вече гледах с други очи. Щях да се обадя на приятелката още веднъж за всеки случай да ме заведе из някой от техните "клубове за забавления"... нямаше я. Така че оставах сам. Сам до 2 и 45 сутринта.
Бях се примирил. Разхождах се из паркчето до Портала. Много ми е любимо. Там има един кръг от пейки, където старците се събират на големи групи и провеждат партии по шах. От време на време можеш да видиш и някоя алкохолизирана тяхна приятелка, която те скришно коментират каква курва била навремето. Адски е отрезвяващо да осъзнаеш какво те чака, ако следваш правилата и зарежеш търсенето. В общи линии, нищо не те очаква.
Е, ако не броим виното в пластмасови бутилки и старите курви, които ти искат 20 стотинки за слънчоглед. Но това е много песимистично нали... има и благи варианти, в които си заобиколен от внуците и децата си, но някак този модел все повече се руши. Поколенията се търпят най-вече на празници, когато има повод. През повечето време самотата се убива с турски сериали. И то не толкова самотата, колкото незнанието какво да правиш с времето си... Това е страшното, приятели. Че ние не осъзнаваме, че не знаем как да използваме времето си на тази земя. Ние не знаем нищо освен как да сме роби на системата!Отклоних се леко в неподходяща посока. Да продължим с подробното описване на случая, за да е ясно как се е получил.
Пих вода от няколко чешмички там. Много се освежих, а междувременно бе настанал здрач. Слънцето е вече почти или напълно залязло. Светлината на деня е към своя край, а тъмнината набира сила. Много особено междинно състояние, което помага и на най-задръстените воини от нас да се насладят на определени феномени. Вече от много време можех да виждам едно константно леко забележимо сияние около хората и особено откъм гърба им, докато минават покрай мен. Най-вече докато си седя на пейка и гледам без фокус, право напред. Но без да потъвам много в картината, така че формите тотално да изгубят границите си. Не, някак просто се поддържаш фокусиран директно, без потъване. И ги виждаш. Всичко тръгна от идеята да се опитам да видя аура или нещо подобно, защото много хора го правят. Стори ми се лесно и повърхностно. Не е като да видиш яйцето, енергийния пашкул, но все пак е нещо и човек се вдъхновява да продължи.
Често малките камъчета обръщат каруцата, нали така?
Та, използвах това прекрасно време, за да се взирам в минаващите хора по този начин. Къде се получаваше, къде не, но възприятието е стабилно и прави така, че да можеш да седиш дълго време неподвижно в някоя "социално приемлива поза", за да се взираш и да потъваш в картината. Моята поза е да си сложа ръцете отстрани на пейката и единия крак да го кача през другия. Пак си личи, че съм странно неподвижен или едва помръдващ на моменти, което в определени ситуации прави впечатление. Например рано сутрин. Тогава човек е по-забелязва и веднъж, докато изпълнявах същото занимание едни хора ме изгледаха, докато минават и коментираха "Видяхте ли? Тоя не помръдваше!" ... хаахаххахахахха.... Но по време на здрач тия неща са много различни. Околните почти не те виждат, често са в такова настроение, че съзнанието им е тясно фокусирано върху нещо друго, а не околната обстановка. Перфектното, идеалното време! Няма по-добро да излезеш и да попритихнеш, докато правиш разни неща.
В един момент ми омръзна. Мина мисъл "Стига си се взирал за тия аури, потъни в гледката цялостно!" ... веднага го изпълних. Не че очаквах нещо да се случва, обаче ми беше писнало да се взирам и реших да отпусна вниманието си да потъне дълбоко в гледката пред мен. А и вече беше доста тъмно, нямаше какво да правя. Така че неподвижността и потъването бяха прекрасни варианти. Много естествено се преминава през тези етапи. Просто друго не те занимава и можеш да си го позволиш.
Седя си така. Само внимание и откъслечни мисли. Не бях спрял съвършено диалога си, но вече чувствах точката на внимание около челото много силно. Сякаш вихър от хладен въздух влизаше в нея. Това е много ясно възприятие всеки път, когато съм потънал дълбоко и имам енергия. Не съм прекалявал с чувствени наслади и прекалено бърз ритъм на живот. По този повод все се замислям за думите на Дон Хуан, че Талия можела да обгърне всекиго във вихри. Толкова била силна. Ами ако енергията се чувства като вихър, като полъх?
Та, състоянието ми беше много добро и се чувствах прекрасно неподвижно, просто защото можех да усещам много други неща. Полъхът беше силен и постоянен върху челото и по едно време вниманието ми повече се загледа върху едни светещи точки в дълбочина навътре в храстите пред мен. Точно там, където беше пълна тъмнина, се виждаха 3 светещи точки. Първоначално не обърнах внимание, защото ги помислих за отблясъци. След време вече си давах сметка, че нещо там не е наред. Отново обгърнах точките и вътрешно се попитах дали не са светещи фасове? Дали не са хора в тъмнината в храстите? Не... те не помръдваха... После се попитах дали не са някакви лампички, поставени в храстите? Все пак това е Пловдив. Всичко може да се очаква. И това не, не и не.
Вече съвсем концентрирано внимавах за точките и на всичкото отгоре почнаха да се появяват и други в същата тъмнина. Знаех, че виждам нещо. Последното ми и най-добро предположение беше, че в тъмнината си летят разни светулки или други вид светещи насекоми. Но и това бързо се отхвърли - виждал съм светулки, макар и като по-малък.
Фокусът ми се изостри още повече. Цялата тъмнина, накъдето беше насочено вниманието се изпълни с тези точки и те започнаха своето движение. Движеха се по ясни линии, които завиваха навсякъде, но си личеше, че светлинките вървят по ясен път... все едно са част от нишка светлина.
Въпросите си пробиваха път в главата ми. Това халюцинация ли е? Другите хора виждат ли ги? Започнах да внимавам за минаващите покрай мен. За миг идеята, че това е нормален нощен феномен за Пловдив ми се стори приемлива. Доста романтичен град... може да са измислили нещо такова. Но не... хората си отминава просто ей така покрай тъмнината в храстите и изобщо полянката, без да се загледат в тези летящи ярко жълти светлинки. А те са много красиви, като зарядчета енергия, ток. Точно такива са. Не можеш да не спреш и да не им се полюбуваш. Нощта придобива съвсем различен вид с тях.
Тогава се отпуснах и започнах да ги наблюдавам спокойно. Каквото и да се случваше, исках да го запомня. Вече разбирах защо е било всичко, защо е трябвало да пътувам до Пловдив и да се препъвам на всяка крачка. Първо, нищо не ме разколебаваше или разклащаше. През целия ден практически бях на път, но в много умерено настроение. Състоянието ми от влака към Пловдив непрекъснато се подобряваше, за да се стигне до момента вечерта, когато вече можех доста ясно да различа тези светлини. А те бяха много в полянката, много.
Лети... изчезне... и се появи на две-три педи по-напред... пак изчезне... пак се появи... И така тези зарядчета летяха наоколо само в пълната тъмнина - над полянката, около дърветата и храстите. Скриваха се зад тях, показваха се. Те се държаха напълно като част от действителността, а не като халюцинация. Наистина си давах сметка, че може би същите откъслечни ефекти са преживявали монасите по пътя си към просветлението. Представих си гледка, в която възприемаш не просто премигващи зарядчета, придвижващи се по определена траектория като част от дълга нишка... а самите нишки светлина. Представих си какво би било, огромното напрежение. Защото дори само точките се вижда, че са като ярки огънчета. Камо ли цялото ти внимание да бъде погълнато от тях.
Та, гледах, гледах, докато свикна с явлението. Оказа се, че вече от състоянието, в което съм можех да ги наблюдавам и проследявам директно. Разфокусирането на погледа, потъването в гледката сякаш бяха само методи за навлизане в друго състояние... само методи да преместваш събирателната си точка. И когато тя е преместене, вече можеш да наблюдаваш и директно. Както пожелаеш. Проследявах ги. Виждах как по-далечните са по-мънички, а по-близките са по-големи. Т.е. някои от тях бяха по-близо до мен, други - по-далеч. Точно като части от реалността са, които просто не възприемаме!
Дълго време ме занимаваше въпроса дали е възможно буден човек да вижда енергия, да има различни възприятия. Дори и да имах сънища, излизания и такива неща... все пак всичко си оставаше някак безкрайно далеч от мен. В някаква друга сфера, до която се стига косвено през заспиването, през съня. Исках да стигна до точка, където от будно състояние да видя. Не просто да чакам да дойде нощта, за да заспя и чак тогава нещо да се случи. Може да се каже, че вътрешно винаги е съществувала тази нужда да мога тук и сега да видя. И сега Духът преподаваше урок пред мен.
Бях сигурен. Бях убеден, че по друг начин нямаше как да се получи. Целият ден беше интензивна практика, всички събития. Всичко ме караше да задвижвам и задвижвам енергиите по-силно. В общи линии е прекалено лесно и опрестено да се говори за "преместване на събирателната точка". И въпреки това осъзнаваш колко безкрайно точно е да се каже по този начин.
Насладих се на начинът, по който Духа бе подредил всичко, за да се стигне до този миг. Знаех, че в София нямаше как да го изживея. Страничен човек не би го разбрал, но самото пътуване ме беше подготвило. Без него нямаше да се натрупа достатъчно заряд, така да се каже. Нямаше да съм в такова добро състояние. Цял ден или потъвах навътре ( както във влака) или се разхождах с един ритъм, отпуснат, възприемащ. Като цяло осъзнах, че съвсем не съм бил чак толкова бъбрив в мислите си и всъщност съм навлезнал в по-дълбоко състояние. За тези 6-7 часа, в които се опитвах да свърша нещо съвсем човешко, нормално, ежедневно наглед.
Осъзнах всичко това. Осъзнах, че гледката пред мен е само ефект от самата безупречност или практика, или навлизане навътре. Че тези зарядчета светлина са най-малкото пряко доказателство, че промяната във възприятието е възможна и постижима. Стига човек да е воден от себе си. Най-вече от себе си! Без вътрешно да те дърпа нещо, без духа в теб, който копнее да види, няма как да се наложи самостоятелно такова поведение. Би било просто лудост и егоистичен стремеж, който в крайна сметка е разрушителен.
Обърнах се зад мен. Взрях се в тъмнината и почти веднага започнах да възприемам същите светлинки - летящи по траектория, премигващи, обективни като снежинките. Толкова ясни! Горящи, жълти, като ток, като искра. Приближават се към теб и стават по-големи, по-ясни. Отдалечават се и стават по-мънички, блещикащи точици. Съвсем, както би трябвало да се държат и както едно нормално въприятие би трябвало да ги забелязва.
Вече бях в такова настроение, че околните хора слабо ме интересуваха. Бях погълнат от атмосферата. За миг си помислих, че приличат на тези "духовни нещица" от "Аватар".
хахахахахахахха... станах и влезнах в тъмнината. Седнах до ствола на едно дърво по турски и се отпуснах, наблюдавайки светлинките пред себе си. Помислих, че дори с подобно съвсем откъслечно възприятие човек спокойно би могъл да прекара цяла нощ във възприемане. Нощта става красива, потайна...Спомних си думите на Дон Хуан към Кастанеда: "Мислех, че вече си открил как да ползваш тъмнината." Винаги бях съжалявал, че Карлос така и не задава въпроса "Как точно да я ползва!" ... Дадох си сметка, че всъщност не може да се обясни. Какво да каже Дон Хуан: "Ами сядаш си някъде и стоиш, гледайки разфокусирано, докато стане?" ... Би било откачено, само откачен човек ще го стори. Не може единия ден така, а утре да вземеш да седнеш за 6 часа. Човек минава бавно по пътя, ден след ден се учи как да живее, за да възприема реалността цялостно. Учи се да е воин, учи се да се справя със слабостите си. И в резултат протичат възприятия, ефекти.
Дисциплината е най-важна. Това се казва навсякъде, във всички учения. Човек трябва да съблюдава дисциплината. Тя е продуктът, който оформяме, тя е плодът, който желаем да откъснем от дървото. Не самото виждане, не самото сънуване, не преминаването цялостно в други светове. Нищо не е възможно без дисциплината. Няма постижения без нея. А друг е въпросът дали постижения са необходими! Нима Монро е бил човек на постижението? Не мисля... бил е човек на дисциплината, безупречността. Не съм чувал в будно състояние да му се е случвало нещо странно, да е виждал енергия и т.н. Но пък е най-малкото един от онези, които са направили голяма крачка по пътя.
Иначе за какво го правим? Постижението може да ни унищожи, ако решим, че то е нашата цел.
Тъ, така. Безкрайно доволен се завърнах в София някъде в 5 и 30 сутринта. Беше велик ден за мен. Осъзнах още нещичко за начина, по който работи възприятието ми. Направих едно милиметрово придвижване по пътя към "Познай себе си" ... колко вярна приказка. Колко дълбока.
В София вече много пъти ми се случва същото в парка. Нощем. При пълен мрак. Винаги между дърветата, сред зеленината, сред храстите. Но в по-малък обхват. Успявам да стигна до "откриването" на две-три такива светлинки. Вървя след тях, приближавам се, отдалечавам се. Те са постоянни. Не е сън. Не е нещо нестабилно. Щом го "хванеш" в зоната на възприемане, то не изчезва.
Вече не се съмнявам в наличието на светлинките, но много по-сериозно обръщам поглед към състоянието на живота си. След такива преживявания човек се пита "И какво от това?"... Нищо.
Винаги ми се е искало да мога да правя качествено Спомняне. Да събера практиката концентрирано в 2 часа примерно. Защото не можеш винаги да отделяш цял ден за опити да потъваш навътре. В живота им работа, задължения и така нататък. Ставаш реалист за тези неща, защото никой не оцелява самостоятелно. Но все пак, сякаш не може да се мине и без тези крайни мигове, когато зарязваш всичко и се отдаваш на един единствен опит да стигнеш по-навътре в себе си. Дали чрез Спомяне, което е мощен метод за увеличаване на силата на вниманието... поне аз така си го усещам... Щом започна да превъртам цялостно образи и възприятия от миналото си, зоната около челото силно се активизира, появяват се и "вихри" ако съм в добра форма или достатъчно дълго го правя, навлиза се в една тъмнина по-дълбока от тази зад клепачите. Изобщо Прегледът на Живота е много практично нещо. Много мощен метод за навлизане навътре в себе си, който дава резултат още същия ден.
Обикновеното отпускане на тялото. И фокус зад очите, пълната релаксация на тялото за дълъг период от време са нещо различно. Понякога в такъв момент се забелязват отблясъци, трептене светлина някъде... но къде? ... Твърде рано е, за да се каже с точност.
Колко голям е света ни. Това е. Чак сега разбирам защо някои хора пишеха постове. Имаш усещането, че споделянето ще помогне и на теб да се приземиш и да си останеш същия човек, а и ще помогне на онези, които ще продължат. Защото никой не знае докъде по пътя ще има сили да стигне.
Сигрен съм, че има и други начини да се ползва тъмнината. Някои от тях са доста страшни. Чак пълня гащите като си помисля какви неща шумолят в гората. Очаквам някой смелчак да опише в скоро време и тази страна на медала.
Плс вкарвай малко повече екшън 
