Критики, оплаквания и дъра-бъра...

[азук]

Лексас, много ги мислиш нещата! Всичко прекарваш през има и подлагаш на мисловен анализ. То не е лошо да се анализира, ама слагай един шорт-кът към сърцето чат-пат!

Пишеш
Остави се, напоследък наистина имах проблеми с разчитането на знаците, заради полярни представи (предимно светли). И ми беше много тежко, болеше ме и се ядосвах на себе си, че съм бил толкова тъп, та да не прозра истинското лице на някои хора. Такива, които съм смятал за водачи и учители в определен смисъл. Нали знаеш, слушаш ги и тяхната дума става твоя, мнението им винаги е по-добро, по-правилно, по-изчистено. Взимах го наготово - точно както ти предположи - от тях заради тази вяра. Разделям се с грешни представи в себе си, а те са купуща ... невероятно глупав човек! Все едни такива... лични неща...


Хайде сега, какво е това "воинско" вайкане, че разни хора са те разочаровали? Така ли правят воините - първо предиспозират очакванията си, а после с наслада съжаляват за тяхното неоправдаване и се посипват с пепел?

По-натам още няколко момента ми направиха впечатление:

Дори склонността към постоянно шегуване води до определена сила.

Да, вярно е. Но тази сила не е, за да може прикривачът да доминира над опонента, а за да служи, като щит пред постоянните "набези" на неизвестното. Като щит срещу тъгата, като абстрактна сила, ако щеш.
Ще го кажа по друг начин - ако бях койот, щях да вия срещу луната, но тъй като съм човек и ако се държа, като койот ще ме приберат в някой психодиспансер, аз се шегувам - с всички сили, със себе си и всичко, което подхранва или провокира (само)съжалението ми.
Разбира се, това не е нищо повече от щит.

Чувствам се безкрайно далеч от най-любимите си същества. Една част от мен иска да им даде толкова много, а другата тихо осъзнава, че вече не мога да вярвам в тази магия. Една част от мен наистина остава празна, бездушна, наблюдаваща. И тя все повече ме поглъща. Имам чувството, че скоро ще премина през връзките, които трябва да премина и натам вече... нищо няма да има "специална стойност" или "място в сърцето". Как го казваше агент Смит: Неизбежно е.


Ами, давай им без да вярваш. Пък и те не искат толкова много, наистина. Топлина, приемане и добро отношение са нещата, от които всички изпитваме недостиг и колкото и да дадеш, все ще е от полза. А често пъти друго и не трябва.
А когато усетиш, че времето ти е дошло, просто кажи "довиждане" по воински и отлети накъдето те грабне хоризонта.

п.п Колкото да напердашването - да, идва момент, когато ужасно ти се иска да ти се иска да се ядосаш, както преди. Само че няма как нещо да е "както преди"...

[magal]

[lexas]

азук, удари заключението, което аз исках да направя! : )

Както и да е, въпросите, поставени пред нас са твърде различни, за да можем да ги сравняваме.

Днес играх баскетбол. Хммм, тия три дни се мъчих да моря грипа със спорт. Само първия ден беше някак приятно и се появи чувството за "добрите стари времена". После изгубих тотално концентрацията си, изгубих живеца, който те прави оригинален за останалите, различим. Основно нещо, за да общувате. Останаха само движенията на тялото и тъй като става дума за спорт - те бяха достатъчни, за да се разбираме.

Та, пак се срещнах със стар приятел, който винаги ме изкарваше извън нерви в миналото. Целият се разклащах. Наистина го мразех, заради глупостта му, заради това, че не разбира. Той искаше да бъде почитан като идол, като най-добрия, най-готиния, звездата, да бъде харесван от всички. И определено имаше качествата да го направи. Но винаги усещаше, че хората някак не го приемат така, че винаги се превръща в анти-герой заради постоянното си желание да бъде приеман "от едната страна на спектъра" като "най-най-най". Пълна липса на адекватност и реален поглед над себе си и останалите.

Още тогава, докато играехме нон-стоп, имах интереси по духовните въпроси. И бях наясно, че този мой най-добър приятел ми влияе, изсмуква ме. Ужасно много се дразнех от нереалистичното му отношение и не пропусках шанс да му се вбеся за всяка грешка. Ставаше много страшно, когато губехме заради негови невероятно тъпи изпълнения в края на играта. Разкрещявахме се един друг, гледахме се накръв... изгарях от желание да пусна краката и юмруците си и да изтрия от лицето му самодоволното изражение. Той трябваше да бъде научен, че не е прав по трудния начин. Представях си как пуска кръв, как плюе зъби, как устните му са спукани, а от скулите са сцепени под ударите ми. В този миг искрено го мразех и с неистови вътрешни усилия потушавах гнева си, за да не преминем границата. Но разбирах, че всъщност изобщо не е важно, че съм се спрял - важното беше, че вътрешно чувствах влиянието му над мен и моето възприятие.

Днес се получи същото. В края на играта нашият хубавец си позволи лукса да се излигави на три пъти, правейки смешни грешки. И те ни струваха победата. А аз исках тази победа, работех за нея всеки скапан миг от играта... и накрая за точно 30 секунди всичко рухна. Обикновено при пълна концентрация от страна и на двата отбора, когато силите са изравнени, нещата се решават в последните 2-3 точки. И точно когато имахме подем, когато трябваше да бъдем прецизни, той се подигра със своята роля в играта и изгуби фокус... и паднахме.

Изражението ми придоби нотки на сърдитост, казах му, че неговите три грешки ни струваха победата. Външно изглеждах наистина някак сърдит, осъждах го. И той го забеляза. За месеците, в които не се бяхме срещали, той бе развил още по-изкривени представи за себе си. Вече държеше да няма слаби места в него, държеше да доминира, да го обичат. И тук усети как всички за пореден път видяха точно колко струва. А той не бе готов да приеме реалността. Вбеси се, започна да ми крещи "А ти какво игра? А? Кажи ми? Аз ли съм виновен за всичко?" ... за първи път разбирах какво става и вътрешно не помръднах. Не заради някакво усилие, а просто защото ми беше ясно какво е станало. Тръгна към мен и ме блъсна силно, директно му въртнах удар с крак в тялото, който го сви за миг и още повече го вбеси. Аз не почувствах нищо. Видях, че е влезнал във филм, че преувеличава, за да почувства, че справедливо се е ядосал. Веднага всички застанаха помежду ни. Опита да ме наплюе, даже част от капчиците ме достигнаха. Никакво раздвижване. Части от мен осъзнаваха, че може да дойде и с лекота да ми разбие челюстта. Беше го правил преди с други за далеч по-малки "прегрешения" над личността му. Единственото, което го спираше, беше нашето силно приятелство и дълбокото знание, че просто съм по-добър. Не като фукане, а като факт, който той отдавна е признал пред себе си.

Гледахме се. Той хвърляше най-злобния си поглед. Аз стоях с отворени очи. Преминаваха мисли, че ако не ме убие с първия удар, аз ще го направя с него. В мен нямаше милост, нямаше жал. Само трябваше да опита. Бях напълно спокоен и готов да приема действията му.

За щастие го държаха настрана. Нито веднъж не направих нещо, което да достимулира агресията му. Исках да е чист момент. Исках напълно да осъзная играта му, филма, който собственото му съзнание режисираше пред очите му. Само му казах "Ти направи три грешки. Не си виновен за всичко. Но си виновен за тези три грешки."

Това беше прекрасен опит. Известно време седяхме разделени. Опитвах се да открия в себе си нещо, някаква представа. Например "Какво бих направил, ако..." ... нищо. Бях останал напълно празен пред случващото се и готов за всеки изход, включително и лежащото ми в кръв тяло. Някъде много надълбоко изпитвах нещо като удоволствие от искреността на мига, от възможността да бъда в неговия център. Да уча направо от извора на човешката глупост, без самия аз да бъда повлиян от нея. За първи път в живота си останах стабилен пред своя опонент. Готов, нащрек, внимателен. Никакъв филм пред мен, никакво допълнително значение. Такава красота!

После, когато се убедих, че съм чист. Че няма никаква емоционалност в мен по отношение на станалото, никакво изкривяване или остатъчно напрежение. Станах и тръгнах към него, и го попитах "Ок ли сме?"... : ) ... той почна да се дърпа... "НЕ! НЕ сме ОК!"... хааххахаха : ) само два мига... после се обърна и каза "Ок сме!" ... Поисках да повървим малко наоколо. И след това се върнахме на терена. Поне за мен, нищо не се беше случило.

Един човек тия дни ми каза, че Източникът е дом и на светлите, и на тъмните сред нас. И че той не е светъл, както аз си мислех за него, а се стреми всеки един миг да бъде пълното проявление/съзнание на този Източник. Това е свободата. Да работиш с пълния спектър от емоции/чувства/енергии. А не да виждаш нещата само в една светлина. Това е усилие, което не си струва, просто защото е ограничаващо.

Беше ми много приятно да споделя това. Такива преживявания ни придвижват напред като същества, като най-обикновени хора... не воини... аз не съм воин.. не ме наричай така.

Азук, знам, че много мисля... но докато писах това - не мислех много. ; ) ... Нека го приемем като "дъра-бъра". Имах нужда може би.

[азук]

Благодаря ти за този разказ на силата, Лексас!
И - не - не бих го нарекла "дъра-бъра".

Такива преживявания ни придвижват напред като същества, като най-обикновени хора... не воини... аз не съм воин.. не ме наричай така.


Мога да уважа желанието ти и да не те наричам така, но това няма да промени неоспоримия факт, че в историята, която разказа, ти си воин по толтекското разбиране до мозъка на костите си! Харесва ли ти или не.

Но наистина разказът ти е толкова силен, че не искам и не бих го коментирала повече. Респект и благодаря!

[lexas]

Я сега да ви питам нещо и аз.

Очевидно е, че различните системи от убеждения ни дават възможност да говорим за различни неща, с чувството, че ги разбираме и осъзнаваме напълно. Например един истински здрав последовател на чалга културата няма да има възможност да проведе качествен диалог на тема "изместване на събирателната точка". Просто защото този човек изобщо не е формирал подобна ментална идея в себе си.

В учението на толтеките се забелязва, че те определено са избегнали да правят разделение между тяло и съзнание. Нали така? Вече не съм сигурен в нищо. Но доколкото помня ДХ никога не отговаряше директно на въпросите на Карлос "Дали наистина е бил птица, така че ако друг човек го погледне и той да види, че е птица, а не е просто илюзия, породена от растения на силата?" ... Дон Хуан сякаш не разбираше какво има предвид Карлос с този въпрос. Вероятно от неговата позиция това е звучало като тотална глупост.

Та, мисълта ми беше, че изглежда толтеките много имат съвсем ясна визия как тялото да се развие, за да придобие тези "супер-сили" от вида - скачаш в пропаст и оставаш жив. В крайна сметка те си тръгвали от света с всичко, с което са дошли - тялото и осъзнаването си.

В "Материалът Сет" се казва: "Тук съм, за да ви кажа, че радостта ви от живота не зависи от младостта ви, тъй като аз едва ли мога да мина за млад. Тук съм, за да ви кажа, че радостта ви не зависи от физическото ви тяло, защото според вашите представи аз нямам тяло. Аз имам онова, което винаги съм имал - моята идентичност. Тя никога не е намалявала. Тя все още расте и се развива."

Сблъскваме се с два различни светогледа. Единият ни казва, че пътят включва и тялото, без разделение от съзнанието/вниманието. Което в крайна сметка води и до тези "супер-сили" като естествен ефект от нашето намерение "да го включим". Другият изобщо избягва всякакво идентифициране с тялото, с младостта, със силата. Тук си спомням как Кастанеда многократно се удивяваше колко млади, жилави и изддръжливи са телата на дон Хуан и Хенаро , сравнени с неговото собствено... макар той да е толкова по-млад от тях.

В подкрепа на възможното възнамеряване на супер-сили, има стотици истории за майстори в източните бойни изкуства, макар че те също са повече с поглед към духа, отколкото към физическото. И все пак... Учениците на Морихей разказват как той е владеел техники, с които и 10 души не са могли да го докоснат. Друг японски майстор на боя с меч - Тешю - пък в последната седмица от живота си преподал на своите най-добри ученици последната техника в своята школа. Дарил ги с лично преживяване с думите "Сега ще ви покажа, че моята школа не се отнася до тялото, а до духа." ... Накарал своите ученици да го нападнат, както пожелаят, докато той бил стар и болен - държала го само волята му. В мига на атаката им, по думите на всеки един от тях ( става дума за 16ти век някъде) били повалени от някаква тотална енергия, подобна на ураган. Никой дори не успял да доближи Тешю.

Друг пример пък за човек, който много леко се идентифицира с тялото и изобщо възнамерява някакви "специални умения" е Монро. Той до края си остава повече от обикновен старец с благо излъчване. Погледнете записите му. Вярно, че има няколко случая, в които описва как пада и в последния миг се преземява като перце и т.н. Но определено си остава "обикновен смъртен".

Каква е вашата склонност? Мечтаете ли да се телепортирате? Да можете да поваляте 20 души без да ги докосвате дори? Да скачате по 9-10 метра, падайки леко и грациозно след това?

При мен определено има склонност да търся силата в някакъв неопределено физически аспект. Но не сила от типа на натрупване на мускулна маса във фитнес салон, а сила по-близка до енергията, каквато протича във вселената. Да чувствам тялото живо, способно да провежда през себе си без остатък.

От друга страна, струва ми се нереалистично човек да си представя, че в сегашната епоха и при този формат на живот, който водим, някой изобщо ще може да натрупа такава сила и енергия, че да си тръгне от света заедно с тялото си. По-скоро ми се струват единици тези, които са осъществили подобен "върховен акт на вниманието".

Повечето си умираме физически, а както казва Сет - Аз имам онова, което винаги съм имал - моята идентичност. Тя никога не е намалявала. Тя все още расте и се развива.

Май тази нагласа е най-близка до реалността. Наблюдавайки всички останали тела наоколо в някой Мол или пък централен площад, виждаме колко малко се различаваме един от друг и като живот, и като преживявания, и като всичко. Тези ходещи тела - някое от тях е водещ на радио предаване, друго е супер-звезда, трето е самотна майка или напреднал учител по медитация с трансцедентални преживявания. Всички те са плод на своята дисциплина, колкото и малка или голяма да е тя - на своята сила.

... и какво стои отвъд историята им? Отвъд баналността на социалната схема, която толкова ни ограничава? Тази сила, това усещане за "Какво има отвъд прага на издръжливост" ме води напред и ме мотивира да продължавам, независимо от тоновете ми глупост и блокажи, които ме карат да се ужасявам от чудото да си човек.

От това да си едно от ходещите тела по централния площад на голям град.

[anomy]

Дали не ми се чете и пише от мързел/самосъжаление, или наистина не искам...

[азук]

[josemity]

Ето и няколко думи за Шамана, с който се запознах миналата година, но едва сега той започна малко по-малко да ми разказва за себе си...


Той живее в Бразилия, но не е бразилец, нито българин.Всички негови приятели и познати го наричат Шамана, затова и аз използвам това име. Той не е шаман в смисъла, който влага Кастанеда, описвайки Дон Хуан, а в традиционния смисъл - човек, който общува с духове.
Още като дете е виждал умрели хора и каза: така, както вижам теб -в човешки облик, а не като сенки или нещо друго. Сподели, че е бил на границата да перкуляса, но се е намерил човек, който да му помогне и сега по негово настояване не ги вижда вече (освен, ако не е в транс, или както той се изрази, ако не прави процедури т.е. да работи с хора), но продължава усеща присъствието им, ако са на дадено място.
Моето лично впечатление от този човек е, че той излъчва сила. В негово присъствие се чуствам жизнена и заредена. Отделно от факта, че е най-забавният разказвач на истории, който досега съм срещала. Пълен е с такива и ги разказва толкова забавно и артистично, че няма човек от компанията, който да не се превива от смях. Всички сияят от радост, усмивките им не слизат от устата. Макар и на майтап, приятелите му, по негов маниер, започнаха да правят кръг на любовта- застават в кръг, хващат се за ръцете и всички заедно на глас викат (примерно) "Иване, обичаме те! Ние те обичаме!" . И се заливат от смях! А той съучастнически се обръща към мен и ми казва "За тях шега, а аз виждам енергията как се променя". И сияе от удоволствие!
Каза ми, че има приятелка-медиум в Бразилия, с която редовно се среща и консултира. Тя била много по-силна от него, умеела много повече неща! Попитах го дали знае за Кастанеда и той ми отговори, че е чел неговите книги, но някак си не е за него. Добави обаче, че неговата приятелка-медиум, му е казала, че Шаманизмът - това е Кастанеда и че за нея Кастанеда е истински шаман. Т.е. той бил Шаманът, по-добър от него нямало!Всичко в книгите му било истина!
Разказа и друго за нея...Веднъж поискала да спре да вижда, да спре да лекува хората и да започне един нормален живот, както другите хора. Тогава духовете я отвели насън, за да й покажат какво ще се случи с тези, на които не е помогнала! След като е видяла това, тя решила, че дори и да гладува, и да остане последната беднячка, тя ще продължи да помага с уменията си на хората. Като я попитал какво е видяла, тя му отговорила да гледа филма "Константин". Това било най-близкото сравнение!
Аз му зададох въпроса "Имаш предвид мястото Ада, в който Константин отива да спаси момичето ли?". А той ми отговори "Не, тя имаше предвид Дявола от филма".

Каза ми какво растение да си купя за прогонване на духовете ( за него това са духове на умрели хора). Те, духовете, хич не го понасяли и бягали от мястото, където се намирало, като дявол от тамян. Каза, че мъртвите отначало все още имали спомен за земния си живот, но той постепенно изчезвал и те забравяли кои са.
Ще напиша за него и ще се опитам да изнамеря снимка на растението из нета, но не сега....

[evelina]

Хей, дървени философи с дървени мечове, защо изгонихте josemity-то бре?!

[lexas]